ЛУННА ИНТЕРЛЮДИЯ

“Лунна Интерлюдия” е откъс от Дебютният роман “Мистичната Емона – Пътешествието на душата” издаден през 2104.

~~~

Минало, настояще и бъдеще се събират в тази експлозивна съвременна приказка за любовта и отмъщението.

Пътувайте в света на Балканите с “Мистична Емона: Пътешествието на душата” и открийте тайният живот на самодивите. Сигурно сте срещали тези чудесни, мистериозни и опасни създания в различни книги, но  Мистичната Емона ще ви запознае с тях така както легендата ги представя.

 ~~~

ЛУННА ИНТЕРЛЮДИЯ

24 юни

С подивял поглед той се набираше да догони момичето, а дългата му рижа коса бясно се развяваше във въздуха. Когато тя се спъна и падна на колене, той скочи от въвишението, разкъса роклята й и я прикова към земята. Тя пищеше, докато ръцете му насилваха тялото й, оставяйки пурпурната следа от неговата възбуда. Спускайки глава, той задуши звука от гърдите й, като наказа устата й с целувка. Тя раздра лицето му с пръсти и по бузите му започна да се стича кръв. Той изпсува и се изправи на колене, което й позволи да скочи на крака и да се опита да избяга. Само след миг той поднови гонитбата. По-силен и бърз от нея, мъжът я настигна и я хвана за дългата й златиста коса. Жертвата се извъртя и започна да го бие по гърдите. Той я плесна по лицето и така добави още тъмни цветове по кожата й, след което я удари в корема с такава сила, че тя се преви на две, опитвайки се да си поеме глътка дъх.

Златен пръстен със син камък, блестящ като звезда, проблясваше на ръката й. Той я хвана за китката, но момичето стисна ръката си в юмрук. Силата й я напускаше, тя не можеше да му устои. Той прибра пръстите й и завъртя пръстена.

Един от неговите войници се изправи наблизо наметна пъстроцветната си зейра и намести шлема си. Две момичета лежаха вкопчани на кълбо на земята, разпилените им коси скриваха лицата им. Водата от сребърните съдове за вода пълзеше към него като змия.  Безмилостният мъж заповяда с крясък на войника:

– Вземете този пръстен и го сложете при останалото злато. Заровете цялото съкровище под ореховото дърво до реката. Ще го изровим, преди да се върнем в селото ни.

Мъжът отново насочи вниманието си към момичето и завърши това, което беше започнал. Той остави порцелановото й бяло лице натъртено и набраздено от сълзи. Очите й, изпълнени с болка и омраза, отново пламнаха, след което се затвориха. Главата й се сви на една страна и тя извика: „Душан!“, след което загуби съзнание.

***

Стефан се събуди със стряскащ вик. „Боже мой, какво ми става?“

Не беше сънувал два месеца – нито нещо приятно или неприятно, а сега този кошмар нахлу в съзнанието му. Сърцето му туптеше, сякаш се опитваше да изскочи. Той стисна гърдите си, където сапфиреният пръстен го изгаряше. Нападението над момичето беше толкова истинско – болката й, писъците й, отчаянието й. Лицето й остана в неясен образ, но пръстенът… Ръцете му трепереха, но той все пак постави едната около врата си. Гореше, не – пламтеше, и сви дланта си в шепа, и я задържа върху врата си, за да облекчи вълненията в ума си.

Отново същият сън! – притрепери Стефан.

Камолес, любим … Душан … Калина … Всичките тези странни сънища…

Има ли някаква връзка?

Балкан се протегна в кучешкото си легло. Погледна към Стефан и изскимтя.

– Какво има, приятелю? Събудих ли те? – Стефан се изниза от леглото, потупа кученцето, след което отвори прозореца, за да поеме глътка свеж въздух.

В красивата звездна нощ луната бдеше над морето, лъчите й се носеха по вълните като блещукащи светулки. Нямаше опасни непознати, които да дебнат отвън. Тревожният му кошмар беше свършил, но го остави замаян, а коремът го болеше. Страхуваше се отново да заспи, дори и да можеше.

Седнал на леглото той погледна часовника. Три часа сутринта. Часът на дявола!

Султана Знахарката. Може би тя ще може да го отърве от тази лудост с нещо по-силно от нейния омаен чай. Не получи ли помощ и облекчение, скоро ще полудее, ако продължи да мисли за този сън. Не можеше да чака до зори. Освен това тя беше казала, че спи малко и че той може да я навестява по всяко време.

В бързането си да стигне до къщичката й, той се спъна на стъпалата на верандата и се приземи върху червения божур. Стефан пъхна едно цвете в илика си. Вероятно Султана може да го добави към колекцията в аптечката си.

Ярката луна озаряваше пътеката, но в тъмната гора клоните пукаха и листата шумоляха сякаш горски същества се гонят по тях. Той се оглеждаше на всяка крачка, но нищо и никой не го следваше.

Когато наближи чешмата, чу бавна и нежна музика да се носи във въздуха. Няколко жени се държаха за ръце и танцуваха в кръг около прастарото орехово дърво, а в основата на дънера му светеше синя светлина. Венци от цветя украсяваха пуснатите им коси, а къдриците им се плъзгаха по раменете. Дългите им бели одежди се вееха в ритъма на танца под блестящата луна.

Това ли бяха циганите, за които Мария говореше на Великден? Той се скри зад едно дърво, защото не искаше да преживее същото след случилото се в Несебър.

В края на горската поляна една сенчеста фигура, свиреща на дълъг инструмент, наподобяващ флейта, лееше тайнствени ноти. И всяка нота увисваше в тъмнината като нежна копринена мрежа, обгръщайки жените в своите нишки. Колкото по-дълго Стефан слушаше, толкова повече звукът го хипнотизираше.

Темпото на музиката се ускори и жените продължиха да следват ритъма. Краката им танцуваха в росната трева, а телата, окъпани в сребърните и златните лъчи на лунната светлина, се приближиха още по-близо, стеснявайки кръга около дървото. Танцът им стана див и хаотичен, гласовете им – по-силни, изпълвайки нощта със смразяващ звук.

Последна проницателна нота се разнесе във въздуха. Жените пуснаха ръце, вдигнаха ги към небето и започнаха да се въртят в яростен кръг. Коланите върху робите им тупнаха на земята. Когато и последните ноти избледняха, жените отпуснаха ръце. Робите им също паднаха и сякаш изчезнаха, не оставяйки нищо друго върху блестящите им тела, освен вълшебната лунна светлина. Стефан се опита рязко да си поеме дъх, но гърлото му вече се беше свило от вида на тяхната прелест. Неспособен да откъсне поглед от тях, той си спомни картината, нарисувана върху неговото платно.

И тогава флейтистът отново засвири нежна мелодия. Жените вдигнаха лицето си към луната и запяха със странни думи. Стефан слушаше с удивление великолепието на гласовете им, докато телата им, като екзотични цветя, сякаш полюшващи се напред-назад от лекия бриз, се носеха в ритъма на поклащането на дърветата. Думите им го обкръжиха, сякаш самите жени го заобикаляха. Огледа се, но нощта не издаде никого освен танцуващите пред него жени.

Осъзнал, че се натрапва, но все пак запленен от тези неземни същества, той отстъпи с бавна крачка назад. Всяко внезапно движение можеше да издаде присъствието му. Нощният въздух отекна с пукот, когато той настъпи сух клон.

Жените замряха на мига – ни танц, ни песен. Взирайки се в неговата посока, някои извикаха: „Ела танцувай с нас“. Съблазнителните им гласове го накараха да настръхне, принудиха го да опипа врата си. Беше късно да се скрие, твърде късно да бяга.

Една от жените тръгна към него. Косата й се стелеше по раменете й като златна река и се увиваше около тялото й като бавно засилващо се торнадо. Устата му пресъхна, а сърцето му започна да бие още по-учестено, когато тя съвсем се приближи. Той силно стисна очи, твърде много се страхуваше да я погледне. Тя проговори и думите й се понесоха във въздуха и отекнаха в главата му. Стефане… Стефане… Стефане.

Тя откъде му знаеше името?

Тялото й се приближи толкова близо до него, но все пак не го докосна. Той усети дъха й като топъл, нежен ветрец да гали шията, бузата и устните му. Беше сигурен, че тя може да чуе дори ударите на сърцето му. Тя остана още един дълъг миг, обграждайки го от всички страни, прегръщайки го със своята същност и след това изчезна без да издаде дори звук.

Очите му отказаха да се отворят, за да наблюдават какво се случва, а краката му отказаха да го послушат и да бяга. Чувайки как гласовете на жените се носят около него – дали в съзнанието му, дали в реалността – все още подканвайки го с присмех да отиде при тях, да танцува с тях, Стефан си мислеше, че ще полудее.

Постепенно познатите звуци на нощта се върнаха – ромонът на потока, бухането на бухал, шумоленето на вятъра изсред клоните на дърветата. Той отвори очи и раздвижи крайниците си. Облекчението, че жените са изчезнали, получи израз под формата на дълбока въздишка. С трепереща походка той тръгна към мястото, където до преди миг жените танцуваха. Земята около ореховото дърво беше стъпкана под формата на пръстен и покрита с еделвайси.

Това поредният странен сън ли е? О, майчице! Губя разсъдък!

Стефан напръска лицето си с вода от чешмата. Когато луната се скри зад един облак, недалечният вълчи вой накара сърцето му да започне да бие още по-бързо. Той на спринт взе останалата част от пътя до къщичката на Султана. Един от прозорците светеше. Вероятно е будна. Той потропа по вратата и зачака, крачейки неспокойно по верандата. Вътре прозвучаха бавни, тежки стъпки.

– Кой е? Късно е. Какво искаш? – лекото треперене в думите й, които минаха през процепите на дървената врата, разкриха нейната предпазливост.

– Аз съм Стефан. Трябва да говоря с теб. – Ами сега? Кое беше сън? И кое беше реалност?

Вратата се отвори със скърцащ звук, постепенно разкривайки лицето на Султана, пламтящо от светлината на огъня, който гореше и пукаше вътре.

– Влизай, влизай. Каква изненада да те видя! Всичко наред ли е? В опасност ли си? – Тя отвори вратата още по-широко, погледна навън, но пусна мандалото веднага щом той влезе вътре.

– Моля те, помогни ми. Омайният чай не действа. Имаш ли други билки, които могат да ми помогнат и да ме отърват от сънищата, които сънувам?

Султана докосна рамото му:

– Пребледнял си! Седни до огъня. Я се виж! – и мърморейки под носа си, тя се запъти към лавицата в задната част на стаята.

Той направи крачка към огнището:

– Мария?

Тя седеше до камината, държейки кошница с билки.

– Стефане, скъпи, изплаши ни. Какво става? Защо си бил навън толкова късно?

– Ужасни кошмари! Жени, които танцуват в гората. Полудявам! – Той седна до нея, после се изправи и разтърка ръце над огъня.

Султана се върна.

– Я се виж! Сядай! – Тя потупа облегалката на стола. След като Стефан седна, тя докосна топлото му и потно чело. – Мисля, че някой ти е направил уроки, хвърлил ти е лошо око. Аз ще ти помогна!

Тя взе зелен глинен съд, пълен с вода, и използва машата, за да извади няколко въглена от огъня. Припявайки си на непознат език, тя нареди въглените в кръг над гърнето. Три пъти направи над него кръстен знак, след което пусна въглените във водата. Чу се съскане. Поднасяйки съда към Стефан, с пръсти тя направи кръстен знак и върху челото му. „Изпий водата и си измий лицето. Това гони лошите духове.

Той отвърна поглед от Султана към Мария:

– Не точно това си представях да бъде моят лек.

Мария поклати глава, като не откъсваше поглед от него.

– Стефане, скъпи, послушай Султана.

Той направи както тя му нареди и тревогата буквално се изцеди от него.

– Невероятно! Чувствам се по-добре.

Султана бръкна в джоба на роклята си и му подаде малко синьо шишенце.

– Ето нещо, което ще ти помогне, синко. Намерих тази силна отвара в книгата на баба. Много духове те преследват. Силен демон иска да ти навреди. Други духове в тебе се бият срещу него. Това ще прогони злото. Излекувай душата си. Изпий няколко капки преди да си легнеш.

И като постави шишенцето в ръката му, тя обгърна своята около неговата. Очите й побеляха.

– Получавам вест за тебе. Съпругата ти казва, че е време да я пуснеш. Тя е щастлива. Пусни я, сине.

– Ти говори с Екатерина, така ли? – Гърдите му горяха там, където пръстенът го докосваше. Със свободната си ръка Стефан го извади от пазвата си. От синия камък сияеше светлина в мек блясък.

Все още в състояние на транс, Султана хвана пръстена. Тялото й се разтресе, а ръката й се стегна около пръстена.

– Това принадлежи на друг… Носи бреме… Нещо лошо се е случило… Погребано е под стария орех при чешмата… – Тя потрепери и ръката й изтръпна. Пръстенът падна обратно върху гърдите на Стефан. – О-о, ужасно.

– Стефане, нека я заведем на люлеещия се стол! – Мария обви ръката си от едната страна на Султана, а Стефан я подпря от другата. Той коленичи до Султана, като държеше вкочанената й ръка.

– Добре ли си? Какво видя? – Той погледна загрижено в тъмнокафявите й очи. Спомняйки си съня, и неговите му ръце започнаха да треперят.

– Пръстенът притежава голяма сила…и носи послание за тебе. – Тя сложи ръце върху слепоочията си. – Не мога да чуя съобщението. Написаното върху пръстена ще ти даде отговор. Пръстен свързва миналото ти с бъдещето ти. Ти си избран. Трябва да решиш кое е реалността. Да решиш какво искаш…

– Какво искаш да кажеш, че съм избран? Избран за какво? – Стефан се изправи и стисна ръце.

– Ще разбереш. Бъди търпелив – потупа го тя по ръката. – Вярвай в себе си. Това е съдба.

Стефан започна да крачи из стаята. И погледна към Мария:

– И сега какво да правя?

– Довери се на Султана – и тя стисна ръцете му в своите; топлината и спокойствието й отново разсеяха притеснението му, сякаш вля във вените му успокоително.

Султана се изправи.

– Ще запаря чай. Трябва да се успокоиш.

– Ти си почини – Мария хвана ръката на Султана. – Аз ще го направя.

– Не, не! На него му трябва специален чай. Аз ще го направя – и тя се запъти към кухнята.

Стефан се обърна към Мария:

– А ти защо си тук толкова късно?

– Днес е Еньовден, лятното равноденствие, свещен ден, прераждането на Майката природа. – Тя седна на друг стол, взе си кошницата и започна да заплита билки. – Султана ме учи как да събирам билки и да лекувам с тях. Те са по-мощни, когато се берат на разсъмване.

– И тези ли си набрала? – каза той, докато сядаше до нея. – Но все още не се е зазорило.

– Не, тези са от градината на Султана. Скоро ще излезем. – Тя завърза няколко билки в букетче, постави го до себе си и събра още няколко клонки. – Трябва да съберем точно 77 билки и половина: по една за всеки вид болка и половин билка за всяка неизвестна болест. След това правим венец от тях. Ако оставим билките за една нощ на открито, под звездите, в кошниците, в които сме ги набрали, лечебната им сила ще се умножи. Това е традиция, която Султана и аз от години пазим жива.

– Султана си има странни начини да лекува и знае неща, които човек не очаква тя да знае. Имаш ли представя тя как се е научила да прави всичко това?

– Да.

Стефан положи ръка на рамото й и я погледна в очите:

– Моля те, кажи ми. Искам да знам.

Мария се спря за момент. Като че ли измина цяла вечност, преди да продължи:

– Преди много години, когато Султана е била дете, е попаднала във вихрушка. Хората са я търсели навсякъде, но не са успели да я намерят. Всички са се уплашили, че е била убита. Тя обаче се е завърнала няколко месеца по-късно с огромни познания за лечебната сила на билките. – Сега Мария хвърли кос поглед към Стефан.

– Продължавай, моля те.

– Хората са се уплашили от промяната в нея, защото тя им казвала неща, които ще им се случат. Започнали да я избягват, но я посещавали само когато са били тежко болни и не са имали друг избор. – Мария се спря, огледа се и прошепна: – Султана никога на никого не е казала какво й се е случило, но на мене ми сподели – едва когато започна да ме обучава.

Стефан кимна и се наведе към Мария. Думите й бяха толкова тихи, че се наложи да се наклони още повече, за да чуе какво му казва:

– Самодиви са намерили Султана и са я приели като сестра. Те са я научили как да лекува и да вижда в неизвестното. – Мария хвърли поглед към кухнята. – Една неделя, точно преди изгрев слънце, когато е имало пълнолуние, самодивите са посветили Султана в сестринското си тайно общество чрез свещен ритуал, извършен в гората.

В този момент Султана влезе и постави в ръцете на Стефан димяща чаша.

– Ето, сине, изпий това. Ще ти помогне да се отпуснеш. Добавих и мед, за да се успокоиш.

– Благодаря ти – каза той и отпи една глътка. Топлината на напитката се плъзна по гърлото му. Стефан затвори очи и започна да диша дълбоко, оставяйки билките да облекчат напрежението му.

Останаха седнали мълчаливо, докато Стефан не допи чая.

– Благодаря ти за всичко, което направи за мене, Султана. Сега трябва да се прибирам.

– Не, не! – Тя сложи ръка на ръката му. – Остани тук. Духовете бродят сега навън, в тъмното. Има някакво зло. Опасно е навън. Ще спиш в задната стаичка. Не излизай. Иди лягай. Дръж вратата заключена. Мария и аз отиваме за билки. Ние сме защитени. Но ти не си. – Тя докосна цветето в илика му. – Червеният божур ще те закриля за някои неща, но не е достатъчен. Магията беше силна тази вечер. Не си тръгвай, докато не се зазори.

– Ще се оправя. Мисля, че циганите танцьори вече ги няма. – И той направи крачка към вратата.

Гласът на Мария затрепери, когато заговори:

– Моля те остани. Духовете и другите същества празнуват с ритуали в гората. Не са били цигани. Видял си самодивите да танцуват коло, кръгов танц. Султана и аз ще им платим дан: ще им оставим малко мед, за да не се поболееш.

– Аз ще… – Стефан преглътна една прозявка: от билковия чай му се доспа.

– Остани да спиш тук. – И Султана му подаде свещ и го заведе до задната стаичка.

Краката му вече съвсем не го слушаха, затова той покорно кимна и я последва. Седна на леглото и постави синята отвара на масата до себе си. Пръстенът отново се затопли върху кожата му. Вдигна го изпод ризата си. Това беше последната му връзка със съпругата му. Беше си обещал, че винаги ще пази този камък близо до сърцето си. Преумората го надви и той заспа.

Тайната се крие в пръстена.

Author: Ronesa Aveela

Ronesa Aveela is “the creative power of two.” Two authors that is. The main force behind the work, the creative genius, was born in Bulgaria and moved to the US in the 1990s. She grew up with stories of wild Samodivi, Kikimora, the dragons Zmey and Lamia, Baba Yaga, and much more. She’s a freelance artist and writer. She likes writing mystery romance inspired by legends and tales. In her free time, she paints. Her artistic interests include the female figure, Greek and Thracian mythology, folklore tales, and the natural world interpreted through her eyes. She is married and has two children. Her writing partner was born and raised in the New England area. She has a background in writing and editing, as well as having a love of all things from different cultures. Together, the two make up the writing of Ronesa Aveela. Her writing goal is to make people aware of a culture rich with traditions that date back thousands of years to the ancient Thracians who inhabited parts of Greece, Turkey, and Bulgaria, and other Slavic nations.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.