A Day with Rusalki – Blurry Photos Miss Cryptid 2020 Contest

A Rusalka is a contestant on the Blurry Photos annual Miss Cryptid Contest. We are excited that we were asked to contribute material. You can find this, and more, in our book A Study of Rusalki – Slavic Mermaids of Eastern Europe. Blurry Photos is a great site to check out if you love to “learn something weird.”

You can find the contest and listen to the podcast here: http://www.blurryphotos.org/miss-cryptid-2020-week-3/

The part about Rusalki starts around minute 27.

Here are the other entries in the contest:

Week 1: http://www.blurryphotos.org/miss-cryptid-2020-week-1/

Week 2: http://www.blurryphotos.org/miss-cryptid-2020-week-2/

Roundup (finalists): http://www.blurryphotos.org/miss-cryptid-2020-roundup/

And the winner is… [Winner announced at time – 01:07:19.]

Blurry Photos - Miss Cryptid Contest 2020 - Week 3 - June 6 Nandi Bear, Rusalka, Euroa Beast
Blurry Photos – Miss Cryptid Contest 2020 – Week 3 – June 6
Nandi Bear, Rusalka, Euroa Beast

Mankind’s fascination with the sea has sparked imagination since the first person beheld its mighty waters. Curiosity led people to invent the means to travel across the great oceans and eventually explore beneath them, trying to discover their secrets. Throughout the centuries, millennia in fact, people have created myths and legends about creatures living within the sea’s depths. One of the most alluring and formidable beings to inspire writers, artists, children, and adults is the mermaid, who has been forever immortalized in stories such as Hans Christian Andersen’s The Little Mermaid. But there’s more to this sea maiden than that story tells. In Slavic folklore, she’s called a Rusalka and lives mostly in fresh-water bodies or swamps, rather than the sea.

In case you’ve never heard of a Rusalka, she’s a Slavic mermaid. The plural of the word is Rusalki, but if you want to call them “Rusalkas,” go ahead. We’ll cringe, but we’ll know what you mean. She is most popular in eastern and southern Europe: Russia, Bulgaria, Poland, Ukraine, in particular.

She’s not your “Ariel” type of mermaid, because she has no tail. In fact, she was once a living, breathing human girl, but she died before she married—often the cause of her death was drowning. I know this sounds odd in today’s world, but the people who believed in them lived in a rural, farming society. Fertility of both the land and people was critical to them for survival. They believed if girls died before they married and had children, then that fertility was lost, and the girls became part of the “unclean dead,” that is, they were cursed. People did have many rituals, though, to entice the Rusalki to return that fertility to them.

Not everyone can see Rusalki, but those who can will tell you they look like normal girls, except they are extremely pale, and they have long, green hair. They can also shape-shift into geese, swans, snakes, silver fish, or frogs. Or they can appear as birds, like the Sirens, and entice men with their songs.

They don’t really eat anything, because they are … well, dead, or undead, after all. But some stories said they like wheat bread with salt, cheese, butter, and eggs. What they are more interested in is getting clothes. They were buried in wedding garments, even though they never married. That’s all part of the whole fertility mindset. So, eventually, those clothes wear out and the Rusalki are left wearing rags, or nothing at all. They beg girls to leave them even a small rag to cover themselves with. Rather sad to think about, really.

Rusalki weren’t always thought of as dead girls, though. They were once considered goddesses or nature spirits. Talk about your kick-ass heroines; they weren’t wimpy, sidekick-to-men-only goddesses, but powerful ones, who ruled the land. But then, the Orthodox Church intervened. They didn’t totally wipe the Rusalki out, but the Church authority repressed the role of these goddesses as much as it repressed the role women played in society. And Rusalki lost their goddess status. Oh, how the mighty have fallen!

You can understand they probably didn’t care to much about this demotion. From goddesses to dead girls, and unclean, cursed dead girls at that. All because some supposedly holy men thought they weren’t worthy of the goddess status. So, they revolted and started their campaign of torturing men… especially any man who jilted them when they were alive, because it was men who decided Rusalki weren’t worthy of exalted status.

Being dead really wasn’t so bad. If they had lived and married, the girls would have lost what the Russians called their “volia,” their freedom. As Rusalki, they could be wild and FREE of male dominance.

They usually didn’t bother women or girls, unless they were jealous of their happy life. And they left children alone, unless they had an overwhelming desire to nurture a child, since they couldn’t have one of their own… they were DEAD after all, but still retained the feelings of the average rural girl. So men were their main targets.

They would either drown them (typical mermaid fashion) or tickle them to death with their breasts… which, I forgot to mention earlier, were huge, even if they had been small during their lifetime. This was just another sign of their unused fertility.

All right, stop laughing. Have you ever been tickled? If so, you know it can be quite painful, especially if prolonged. And a Rusalka most often was accompanied by other Rusalki, so you’re talking about several of these mermaids tickling you…

When you consider that some stories say the Rusalki had iron-tipped breasts, well, just ouch. You wouldn’t want someone to tickle you that way. Okay, laugh if you want to, but I’m glad I’m not male (says Ronesa), so I wouldn’t have to endure that torture.

They also loved to dance, and would flatter … or force … a shepherd to play his kaval, a flutelike instrument, for them all night long. He was fortunate if he survived and only had holes in his shoes and blisters on his fingers.

Geeze, you might ask, is there any hope to escape their attention? How could men protect themselves from these assaults? Well, the Russians would tell you to wear your baptismal cross, especially if you go into the forest or near water. You could also wear ferns in your hair when you go swimming; this prevents them from pulling you under. Magical chants are also useful to keep them away from you. Other methods are to prick the Rusalki with a pin or throw wormwood in their eyes. Be sure you DON’T carry anything that ATTRACTS Rusalki, like parsley, roses, birch, and especially not their favorite plant rosen (which is burning bush). You’re just asking for trouble if you do. They’ll think you WANT to be tickled.

Rusalki also love telling riddles. If you have the correct answer, they’ll leave you alone. But if you get it wrong… well, be prepared to be tickled to death.

As to whether or not they do any of this torture maliciously is up for debate. Some people say they are bent on destroying men. Other people claim they’re innocent maidens who are only trying to find the love they never had while alive…

Outside of folklore, Rusalki were often portrayed as tragic figures. Antonin Dvorak’s opera has similarities to Hans Christian Andersen’s The Little Mermaid. The mermaid in this story, called Rusalka, falls in love with a prince, but must lose her voice before she can have the opportunity to meet him as a living being.

Rusalka and Prince. Illustration by Nelinda. © Bendideia Publishing.

Act 1

Rusalka has fallen in love with a human prince who often steps into the water where she lives. Although she can caress him, alas, he cannot see her, because she is merely part of the watery element herself. She wants to become human so she can embrace him and feel his arms around her as well. She asks the witch, Ježibaba, to help her. Witches are witches and demand much of their supplicants. Ježibaba tells Rusalka that she will lose her ability to speak if she becomes mortal; on top of that, if the prince doesn’t love her, he will die and she will be eternally damned. Rusalka agrees and drinks the potion the witch gives her. The prince finds her, immediately becomes infatuated with the speechless woman, and takes her to the palace. So far, so good for Rusalka. The prince wants her.

 

Act 2

But fate can be cruel. Although the fickle prince summons guests to his pending marriage to Rusalka, he soon pays more attention to a visiting foreign princess… who can speak and flatter him, while mocking the mute Rusalka.

Poor, poor Rusalka.

It doesn’t take long before the prince professes his love to the foreign princess and rejects Rusalka. Her eyes filled with pain, she returns to her watery home. The foreign princess, however, is disgusted with the prince, even though she’s achieved taking his affection away from Rusalka.

 

Act 3

Poor, poor Rusalka. She doesn’t know what to do. She returns to the witch for help. Ježibaba gives her a dagger and tells her she must kill the prince in order to be free and return to her former life. Horrified, Rusalka throws the dagger into the lake. Never will she kill the man she still loves. She dissolves into the water, forever alienated from her family. And now she has become something vile, a spirit that lures people to their death in the water.

The prince, having been touched by Rusalka’s love, can’t erase her from his mind. He frantically searches for her where he first found her. He calls to her, and she appears. “Kiss me, please,” he begs. “I can’t stop thinking about you. I regret being a fool.” She tells him that her kiss will mean his death.

To which he responds, “Kiss me, kiss me, give me peace! Your kisses will redeem my sin! I die happy; I die happy in your embrace!”

They kiss and … yes, he dies.

Rusalka kisses her dead lover one more time, thanking him for letting her experience human love. She releases his body and sinks into the lake, forever condemned to bring death to those who come near.  Yes, poor, poor Rusalka.

Well, you must have a bad impression of the Rusalki by now. But, even though they cause pain and death, they have a benevolent side. They’re magical healers. Every year, several weeks after Easter, on a holiday called Spassovden, or Ascension, they ride through the night sky in a golden chariot made of human bones. Their green hair sparkles in the moonlight, and their transparent clothes billow around them as they hasten their way to a field full of white, pink, or red rosen. They’re here to plunder the flower.

Magical Night of Healing. Illustration by Nelinda. © Bendideia Publishing.

Not only is this their favorite flower, it’s also magical and used by witches and healers, as well as Rusalki. It’s said that if a lit match is brought to the flowers in hot and sunny weather, a flame will explode in the air. Black smoke is released, but the plant remains unaffected by the fire.

Below the Rusalki, in the field of rosen, lie the ill, the crippled, the maimed, the childless women. Each person lies on a white blanket. At their head, they put a white cotton towel, a bowl of water, and a ritual bread as a gift for the Rusalki.

Spassovden is a time for “impossible wishes” to come true. Each person there hopes the Rusalki will accept their gift and give them a cure. At midnight, as the Rusalki stir up a whirlwind in their frenzied flight, they bestow cures upon those below at their whim. To the crippled or maimed, they give new limbs; to the blind, they give sight, hearing to the deaf, speech to the mute; to the women who cannot conceive, they give fertility. It’s said that if any woman conceives on this miraculous night, it’s believed to have happened in a magical way and is not interpreted as scandalous behavior.

Does everyone receive a cure? Sadly, no. In the morning, people check to see what’s floating in their bowl of water. If it’s a green leaf or flower, the person will be healed. If the leaf is dry, or the water is filled with dirt, however, the person won’t be cured, and may even die soon.

Regardless of the outcome of the Rusalki’s visit, everyone must leave the healing place in silence, to keep the Rusalki happy and make sure their wish will be granted to those who were favored by the mermaids.

Are they good? Or are they bad? I guess you’ll only ever truly know when you meet one for yourself.

 

ЛУННА ИНТЕРЛЮДИЯ

“Лунна Интерлюдия” е откъс от Дебютният роман “Мистичната Емона – Пътешествието на душата” издаден през 2104.

~~~

Минало, настояще и бъдеще се събират в тази експлозивна съвременна приказка за любовта и отмъщението.

Пътувайте в света на Балканите с “Мистична Емона: Пътешествието на душата” и открийте тайният живот на самодивите. Сигурно сте срещали тези чудесни, мистериозни и опасни създания в различни книги, но  Мистичната Емона ще ви запознае с тях така както легендата ги представя.

 ~~~

ЛУННА ИНТЕРЛЮДИЯ

24 юни

С подивял поглед той се набираше да догони момичето, а дългата му рижа коса бясно се развяваше във въздуха. Когато тя се спъна и падна на колене, той скочи от въвишението, разкъса роклята й и я прикова към земята. Тя пищеше, докато ръцете му насилваха тялото й, оставяйки пурпурната следа от неговата възбуда. Спускайки глава, той задуши звука от гърдите й, като наказа устата й с целувка. Тя раздра лицето му с пръсти и по бузите му започна да се стича кръв. Той изпсува и се изправи на колене, което й позволи да скочи на крака и да се опита да избяга. Само след миг той поднови гонитбата. По-силен и бърз от нея, мъжът я настигна и я хвана за дългата й златиста коса. Жертвата се извъртя и започна да го бие по гърдите. Той я плесна по лицето и така добави още тъмни цветове по кожата й, след което я удари в корема с такава сила, че тя се преви на две, опитвайки се да си поеме глътка дъх.

Златен пръстен със син камък, блестящ като звезда, проблясваше на ръката й. Той я хвана за китката, но момичето стисна ръката си в юмрук. Силата й я напускаше, тя не можеше да му устои. Той прибра пръстите й и завъртя пръстена.

Един от неговите войници се изправи наблизо наметна пъстроцветната си зейра и намести шлема си. Две момичета лежаха вкопчани на кълбо на земята, разпилените им коси скриваха лицата им. Водата от сребърните съдове за вода пълзеше към него като змия.  Безмилостният мъж заповяда с крясък на войника:

– Вземете този пръстен и го сложете при останалото злато. Заровете цялото съкровище под ореховото дърво до реката. Ще го изровим, преди да се върнем в селото ни.

Мъжът отново насочи вниманието си към момичето и завърши това, което беше започнал. Той остави порцелановото й бяло лице натъртено и набраздено от сълзи. Очите й, изпълнени с болка и омраза, отново пламнаха, след което се затвориха. Главата й се сви на една страна и тя извика: „Душан!“, след което загуби съзнание.

***

Стефан се събуди със стряскащ вик. „Боже мой, какво ми става?“

Не беше сънувал два месеца – нито нещо приятно или неприятно, а сега този кошмар нахлу в съзнанието му. Сърцето му туптеше, сякаш се опитваше да изскочи. Той стисна гърдите си, където сапфиреният пръстен го изгаряше. Нападението над момичето беше толкова истинско – болката й, писъците й, отчаянието й. Лицето й остана в неясен образ, но пръстенът… Ръцете му трепереха, но той все пак постави едната около врата си. Гореше, не – пламтеше, и сви дланта си в шепа, и я задържа върху врата си, за да облекчи вълненията в ума си.

Отново същият сън! – притрепери Стефан.

Камолес, любим … Душан … Калина … Всичките тези странни сънища…

Има ли някаква връзка?

Балкан се протегна в кучешкото си легло. Погледна към Стефан и изскимтя.

– Какво има, приятелю? Събудих ли те? – Стефан се изниза от леглото, потупа кученцето, след което отвори прозореца, за да поеме глътка свеж въздух.

В красивата звездна нощ луната бдеше над морето, лъчите й се носеха по вълните като блещукащи светулки. Нямаше опасни непознати, които да дебнат отвън. Тревожният му кошмар беше свършил, но го остави замаян, а коремът го болеше. Страхуваше се отново да заспи, дори и да можеше.

Седнал на леглото той погледна часовника. Три часа сутринта. Часът на дявола!

Султана Знахарката. Може би тя ще може да го отърве от тази лудост с нещо по-силно от нейния омаен чай. Не получи ли помощ и облекчение, скоро ще полудее, ако продължи да мисли за този сън. Не можеше да чака до зори. Освен това тя беше казала, че спи малко и че той може да я навестява по всяко време.

В бързането си да стигне до къщичката й, той се спъна на стъпалата на верандата и се приземи върху червения божур. Стефан пъхна едно цвете в илика си. Вероятно Султана може да го добави към колекцията в аптечката си.

Ярката луна озаряваше пътеката, но в тъмната гора клоните пукаха и листата шумоляха сякаш горски същества се гонят по тях. Той се оглеждаше на всяка крачка, но нищо и никой не го следваше.

Когато наближи чешмата, чу бавна и нежна музика да се носи във въздуха. Няколко жени се държаха за ръце и танцуваха в кръг около прастарото орехово дърво, а в основата на дънера му светеше синя светлина. Венци от цветя украсяваха пуснатите им коси, а къдриците им се плъзгаха по раменете. Дългите им бели одежди се вееха в ритъма на танца под блестящата луна.

Това ли бяха циганите, за които Мария говореше на Великден? Той се скри зад едно дърво, защото не искаше да преживее същото след случилото се в Несебър.

В края на горската поляна една сенчеста фигура, свиреща на дълъг инструмент, наподобяващ флейта, лееше тайнствени ноти. И всяка нота увисваше в тъмнината като нежна копринена мрежа, обгръщайки жените в своите нишки. Колкото по-дълго Стефан слушаше, толкова повече звукът го хипнотизираше.

Темпото на музиката се ускори и жените продължиха да следват ритъма. Краката им танцуваха в росната трева, а телата, окъпани в сребърните и златните лъчи на лунната светлина, се приближиха още по-близо, стеснявайки кръга около дървото. Танцът им стана див и хаотичен, гласовете им – по-силни, изпълвайки нощта със смразяващ звук.

Последна проницателна нота се разнесе във въздуха. Жените пуснаха ръце, вдигнаха ги към небето и започнаха да се въртят в яростен кръг. Коланите върху робите им тупнаха на земята. Когато и последните ноти избледняха, жените отпуснаха ръце. Робите им също паднаха и сякаш изчезнаха, не оставяйки нищо друго върху блестящите им тела, освен вълшебната лунна светлина. Стефан се опита рязко да си поеме дъх, но гърлото му вече се беше свило от вида на тяхната прелест. Неспособен да откъсне поглед от тях, той си спомни картината, нарисувана върху неговото платно.

И тогава флейтистът отново засвири нежна мелодия. Жените вдигнаха лицето си към луната и запяха със странни думи. Стефан слушаше с удивление великолепието на гласовете им, докато телата им, като екзотични цветя, сякаш полюшващи се напред-назад от лекия бриз, се носеха в ритъма на поклащането на дърветата. Думите им го обкръжиха, сякаш самите жени го заобикаляха. Огледа се, но нощта не издаде никого освен танцуващите пред него жени.

Осъзнал, че се натрапва, но все пак запленен от тези неземни същества, той отстъпи с бавна крачка назад. Всяко внезапно движение можеше да издаде присъствието му. Нощният въздух отекна с пукот, когато той настъпи сух клон.

Жените замряха на мига – ни танц, ни песен. Взирайки се в неговата посока, някои извикаха: „Ела танцувай с нас“. Съблазнителните им гласове го накараха да настръхне, принудиха го да опипа врата си. Беше късно да се скрие, твърде късно да бяга.

Една от жените тръгна към него. Косата й се стелеше по раменете й като златна река и се увиваше около тялото й като бавно засилващо се торнадо. Устата му пресъхна, а сърцето му започна да бие още по-учестено, когато тя съвсем се приближи. Той силно стисна очи, твърде много се страхуваше да я погледне. Тя проговори и думите й се понесоха във въздуха и отекнаха в главата му. Стефане… Стефане… Стефане.

Тя откъде му знаеше името?

Тялото й се приближи толкова близо до него, но все пак не го докосна. Той усети дъха й като топъл, нежен ветрец да гали шията, бузата и устните му. Беше сигурен, че тя може да чуе дори ударите на сърцето му. Тя остана още един дълъг миг, обграждайки го от всички страни, прегръщайки го със своята същност и след това изчезна без да издаде дори звук.

Очите му отказаха да се отворят, за да наблюдават какво се случва, а краката му отказаха да го послушат и да бяга. Чувайки как гласовете на жените се носят около него – дали в съзнанието му, дали в реалността – все още подканвайки го с присмех да отиде при тях, да танцува с тях, Стефан си мислеше, че ще полудее.

Постепенно познатите звуци на нощта се върнаха – ромонът на потока, бухането на бухал, шумоленето на вятъра изсред клоните на дърветата. Той отвори очи и раздвижи крайниците си. Облекчението, че жените са изчезнали, получи израз под формата на дълбока въздишка. С трепереща походка той тръгна към мястото, където до преди миг жените танцуваха. Земята около ореховото дърво беше стъпкана под формата на пръстен и покрита с еделвайси.

Това поредният странен сън ли е? О, майчице! Губя разсъдък!

Стефан напръска лицето си с вода от чешмата. Когато луната се скри зад един облак, недалечният вълчи вой накара сърцето му да започне да бие още по-бързо. Той на спринт взе останалата част от пътя до къщичката на Султана. Един от прозорците светеше. Вероятно е будна. Той потропа по вратата и зачака, крачейки неспокойно по верандата. Вътре прозвучаха бавни, тежки стъпки.

– Кой е? Късно е. Какво искаш? – лекото треперене в думите й, които минаха през процепите на дървената врата, разкриха нейната предпазливост.

– Аз съм Стефан. Трябва да говоря с теб. – Ами сега? Кое беше сън? И кое беше реалност?

Вратата се отвори със скърцащ звук, постепенно разкривайки лицето на Султана, пламтящо от светлината на огъня, който гореше и пукаше вътре.

– Влизай, влизай. Каква изненада да те видя! Всичко наред ли е? В опасност ли си? – Тя отвори вратата още по-широко, погледна навън, но пусна мандалото веднага щом той влезе вътре.

– Моля те, помогни ми. Омайният чай не действа. Имаш ли други билки, които могат да ми помогнат и да ме отърват от сънищата, които сънувам?

Султана докосна рамото му:

– Пребледнял си! Седни до огъня. Я се виж! – и мърморейки под носа си, тя се запъти към лавицата в задната част на стаята.

Той направи крачка към огнището:

– Мария?

Тя седеше до камината, държейки кошница с билки.

– Стефане, скъпи, изплаши ни. Какво става? Защо си бил навън толкова късно?

– Ужасни кошмари! Жени, които танцуват в гората. Полудявам! – Той седна до нея, после се изправи и разтърка ръце над огъня.

Султана се върна.

– Я се виж! Сядай! – Тя потупа облегалката на стола. След като Стефан седна, тя докосна топлото му и потно чело. – Мисля, че някой ти е направил уроки, хвърлил ти е лошо око. Аз ще ти помогна!

Тя взе зелен глинен съд, пълен с вода, и използва машата, за да извади няколко въглена от огъня. Припявайки си на непознат език, тя нареди въглените в кръг над гърнето. Три пъти направи над него кръстен знак, след което пусна въглените във водата. Чу се съскане. Поднасяйки съда към Стефан, с пръсти тя направи кръстен знак и върху челото му. „Изпий водата и си измий лицето. Това гони лошите духове.

Той отвърна поглед от Султана към Мария:

– Не точно това си представях да бъде моят лек.

Мария поклати глава, като не откъсваше поглед от него.

– Стефане, скъпи, послушай Султана.

Той направи както тя му нареди и тревогата буквално се изцеди от него.

– Невероятно! Чувствам се по-добре.

Султана бръкна в джоба на роклята си и му подаде малко синьо шишенце.

– Ето нещо, което ще ти помогне, синко. Намерих тази силна отвара в книгата на баба. Много духове те преследват. Силен демон иска да ти навреди. Други духове в тебе се бият срещу него. Това ще прогони злото. Излекувай душата си. Изпий няколко капки преди да си легнеш.

И като постави шишенцето в ръката му, тя обгърна своята около неговата. Очите й побеляха.

– Получавам вест за тебе. Съпругата ти казва, че е време да я пуснеш. Тя е щастлива. Пусни я, сине.

– Ти говори с Екатерина, така ли? – Гърдите му горяха там, където пръстенът го докосваше. Със свободната си ръка Стефан го извади от пазвата си. От синия камък сияеше светлина в мек блясък.

Все още в състояние на транс, Султана хвана пръстена. Тялото й се разтресе, а ръката й се стегна около пръстена.

– Това принадлежи на друг… Носи бреме… Нещо лошо се е случило… Погребано е под стария орех при чешмата… – Тя потрепери и ръката й изтръпна. Пръстенът падна обратно върху гърдите на Стефан. – О-о, ужасно.

– Стефане, нека я заведем на люлеещия се стол! – Мария обви ръката си от едната страна на Султана, а Стефан я подпря от другата. Той коленичи до Султана, като държеше вкочанената й ръка.

– Добре ли си? Какво видя? – Той погледна загрижено в тъмнокафявите й очи. Спомняйки си съня, и неговите му ръце започнаха да треперят.

– Пръстенът притежава голяма сила…и носи послание за тебе. – Тя сложи ръце върху слепоочията си. – Не мога да чуя съобщението. Написаното върху пръстена ще ти даде отговор. Пръстен свързва миналото ти с бъдещето ти. Ти си избран. Трябва да решиш кое е реалността. Да решиш какво искаш…

– Какво искаш да кажеш, че съм избран? Избран за какво? – Стефан се изправи и стисна ръце.

– Ще разбереш. Бъди търпелив – потупа го тя по ръката. – Вярвай в себе си. Това е съдба.

Стефан започна да крачи из стаята. И погледна към Мария:

– И сега какво да правя?

– Довери се на Султана – и тя стисна ръцете му в своите; топлината и спокойствието й отново разсеяха притеснението му, сякаш вля във вените му успокоително.

Султана се изправи.

– Ще запаря чай. Трябва да се успокоиш.

– Ти си почини – Мария хвана ръката на Султана. – Аз ще го направя.

– Не, не! На него му трябва специален чай. Аз ще го направя – и тя се запъти към кухнята.

Стефан се обърна към Мария:

– А ти защо си тук толкова късно?

– Днес е Еньовден, лятното равноденствие, свещен ден, прераждането на Майката природа. – Тя седна на друг стол, взе си кошницата и започна да заплита билки. – Султана ме учи как да събирам билки и да лекувам с тях. Те са по-мощни, когато се берат на разсъмване.

– И тези ли си набрала? – каза той, докато сядаше до нея. – Но все още не се е зазорило.

– Не, тези са от градината на Султана. Скоро ще излезем. – Тя завърза няколко билки в букетче, постави го до себе си и събра още няколко клонки. – Трябва да съберем точно 77 билки и половина: по една за всеки вид болка и половин билка за всяка неизвестна болест. След това правим венец от тях. Ако оставим билките за една нощ на открито, под звездите, в кошниците, в които сме ги набрали, лечебната им сила ще се умножи. Това е традиция, която Султана и аз от години пазим жива.

– Султана си има странни начини да лекува и знае неща, които човек не очаква тя да знае. Имаш ли представя тя как се е научила да прави всичко това?

– Да.

Стефан положи ръка на рамото й и я погледна в очите:

– Моля те, кажи ми. Искам да знам.

Мария се спря за момент. Като че ли измина цяла вечност, преди да продължи:

– Преди много години, когато Султана е била дете, е попаднала във вихрушка. Хората са я търсели навсякъде, но не са успели да я намерят. Всички са се уплашили, че е била убита. Тя обаче се е завърнала няколко месеца по-късно с огромни познания за лечебната сила на билките. – Сега Мария хвърли кос поглед към Стефан.

– Продължавай, моля те.

– Хората са се уплашили от промяната в нея, защото тя им казвала неща, които ще им се случат. Започнали да я избягват, но я посещавали само когато са били тежко болни и не са имали друг избор. – Мария се спря, огледа се и прошепна: – Султана никога на никого не е казала какво й се е случило, но на мене ми сподели – едва когато започна да ме обучава.

Стефан кимна и се наведе към Мария. Думите й бяха толкова тихи, че се наложи да се наклони още повече, за да чуе какво му казва:

– Самодиви са намерили Султана и са я приели като сестра. Те са я научили как да лекува и да вижда в неизвестното. – Мария хвърли поглед към кухнята. – Една неделя, точно преди изгрев слънце, когато е имало пълнолуние, самодивите са посветили Султана в сестринското си тайно общество чрез свещен ритуал, извършен в гората.

В този момент Султана влезе и постави в ръцете на Стефан димяща чаша.

– Ето, сине, изпий това. Ще ти помогне да се отпуснеш. Добавих и мед, за да се успокоиш.

– Благодаря ти – каза той и отпи една глътка. Топлината на напитката се плъзна по гърлото му. Стефан затвори очи и започна да диша дълбоко, оставяйки билките да облекчат напрежението му.

Останаха седнали мълчаливо, докато Стефан не допи чая.

– Благодаря ти за всичко, което направи за мене, Султана. Сега трябва да се прибирам.

– Не, не! – Тя сложи ръка на ръката му. – Остани тук. Духовете бродят сега навън, в тъмното. Има някакво зло. Опасно е навън. Ще спиш в задната стаичка. Не излизай. Иди лягай. Дръж вратата заключена. Мария и аз отиваме за билки. Ние сме защитени. Но ти не си. – Тя докосна цветето в илика му. – Червеният божур ще те закриля за някои неща, но не е достатъчен. Магията беше силна тази вечер. Не си тръгвай, докато не се зазори.

– Ще се оправя. Мисля, че циганите танцьори вече ги няма. – И той направи крачка към вратата.

Гласът на Мария затрепери, когато заговори:

– Моля те остани. Духовете и другите същества празнуват с ритуали в гората. Не са били цигани. Видял си самодивите да танцуват коло, кръгов танц. Султана и аз ще им платим дан: ще им оставим малко мед, за да не се поболееш.

– Аз ще… – Стефан преглътна една прозявка: от билковия чай му се доспа.

– Остани да спиш тук. – И Султана му подаде свещ и го заведе до задната стаичка.

Краката му вече съвсем не го слушаха, затова той покорно кимна и я последва. Седна на леглото и постави синята отвара на масата до себе си. Пръстенът отново се затопли върху кожата му. Вдигна го изпод ризата си. Това беше последната му връзка със съпругата му. Беше си обещал, че винаги ще пази този камък близо до сърцето си. Преумората го надви и той заспа.

Тайната се крие в пръстена.